ЧЕТВЪРТИ ДЕН – САХАРА приключение с джипове 4х4 
 

Успяхме да починем няколко часа след тази незабравима авантюра и ето ни в 11 часа всички на рецепцията на хотела, готови за поредното изпитание (спахме около 4-5 часа). Бяхме наели два джипа 4х4 с по 7 места. В предварително уговореният час Моха и двама шофьори облечени в синьо ни поеха, настанявайки ни по колите. И ето – потеглихме.

Само по начина по който нашият шофьор изфорсира джипа ми стана ясно, че ще има висок АДРЕНАЛИН. Така и стана. Започна едно интересно пътешествие с непрекъснати гонки между двете мощни коли и красиви пейзажи откриващи се пред нас. В далечината различавахме една вкаменена висока и дълга част, приличаща на планина, но прекалено ниска, за да бъде такава, за която местните ни казаха, че е границата с Алжир, силно охранявана от военни и наблюдателни камери. И ето че любопитството започва да те човърка, къде ли са се скрили, какво ще стане ако приближим, къде са тези камери...? Намирахме се в една безлюдна зона с пясък, скали и над 40 градуса температура. В един момент шофьора ни показва нещо като езеро в далечината, но това беше в следствие от силно нагрятата от слънцето земя, наречено МИРАЖ. Супер, успяхме да видим и този феномен. В един момент се приближихме до една скалиста част, където спряхме и слязохме за снимка. Учудването ми беше огромно, когато видях, че това са фосили или вкаменени морски организми от преди милиони години. Моха извади едно шише с вода и намокри скалата, като по този начин успявахме да различим по-добре охлюви, морски звезди, корали и т.н. сякаш замръзнали в горещият камък. От групата започнаха да си търсят отделни парчета за спомен. Направихме обща снимка и след като се полюбувахме на красивата гледка потеглихме.



Движихме се по “ръба” на пустинята – от едната страна Сахара, а от другата камениста зона. Колите засилиха. От време на време се изкачвахме по някоя дюна, форсирайки джиповете, поставяйки нервите ни на изпитание. Виждах само усмихнати лица и това ме радваше. В един момент се движехме успоредно на другата кола с останалата част от групата. Аз ги снимах и те нас също. Замислих се “колко сме странни, вместо да снимаме околноста, то ние намирайки се на това вълшебно място сме насочили камерите си един срещу друг, игнорирайки природата…..” викайки на отсрещният и жестикулирайки “....после да ми го пратиииииииш по скайпа..... .... и ти на меееееен......!!!”. Изведнъж си дадох сметка, че се намираме в зоната на номадските хайми. Виждахме стада с камили и за мое учудване много магарета сред нищото. Приближихме до една от малкото номадски хайми и спряхме. Щяхме да имаме контакт с тези странни за нас хора и да пием чай в една от хаймите. В дъното на пустинята различавах растителност. Моха ми обясни, че това е защото има подземни реки. Номадите се местят в търсене на тези зони, където животните им могат да пасат. Как разбират да ли има вода? По растителността. Копаят до 10 метра и готово. Кога се местят на друго място? Когато растителноста вече я няма и животните няма какво да пасат. Освен няколкото хайми, които виждахме ми стана интересно, че имаше една колибка направена от кал. Пак Моха ми обясни, че това е така тъй като тези номади са останали за по-дълго време в района и за това са я построили. Под сенника на тази къщичка спеше малко детенце, а до него други две си играеха. Разгледахме хаймата, направена от камилски косъм, здраво закрепена за земята. Вътре в нея от едната страна сядят мъжете, а от другата жените. Моха ни заведе до импровизираната им кухня. Фурната беше направена от кал и беше ниска, т.е. при всяко готвене трябва да се навеждаш. Съдовете бяха странни. Освен от глина имаше и от палмови листа в които се прави кус кус на пара. Попитах Моха, коя е основната храна типична за района. Много варени зеленчуци и ако е възможно месо. Но най-доброто и предпочитано ястие за тях е камилското мляко с фурми-каза ми че могат да се препитават само с това. Показа ни също нещо като склад за вода, която се съхраняваше в пласмасови бутилики, някои от тях покрити с плат, който се мокрел, когато номада пътува и по този начин задържал ниската температура. Седнахме в хаймата и изведнъж една млада жена излезе от колибката, за да ни сервира ментов чай с фъстъци. Беше притеснителна и се усмихваше. Каза нещо на Моха и бързо влезе в колибата. Повече не я видяхме. Нашият водач ни обясни, че тъй като е Рамадан и не може да пие и яде през деня, жената е помолила да и кажем да ли чаят е достатъчно сладък и ако не е да го подслади.

Бях изумен от това как е възможно тези хора да преживяват при тези екстремни условия? Задавах си въпроса на какво си играят тези дечица, какво бъдеще ги очаква?



След като изпихме чаят и доволни от това докосване с автентичното Мароко, потеглихме отново посока едно изоставено от французите село. Зоната в която се намирахме е била обитавана от френския легион. Тук има много мини и най-различни минерали. Стигнахме до една от тях.

Нямаше никакви защитни мерки или табела на която да пише ВНИМАНИЕ или нещо подобно. Намирахме се в зона с дълбоки ровове пълни с минерали, а от среща въпросното селце. Изумително. Моха ни разказа за видовете намиращи се в зоната, показвайки ни някои от тях – имаше едно местенце, където миньорите бяха ги складирали в едни съндъци с цел амбулантна продажба, покрити с едно старо одеяло. Беше ми много интересно. С всеки изминал момент научавах повече и повече за тези хора, начина им на живот, култура...... И ето ни отново по колите посока Мерзуга, където се намираше един оазис. Там спряхме и видяхме много палми и кладенци с вода. Това е една система, която се казва Кхетара изобретена от персите 1000 години преди новата ера, използвана и в днешно време в Мароко, но за нея ще Ви разказвам в следващият ден. Разгледахме, намокрихме се с вода, снимахме и потеглихме за хотела. По пътя се спряхме в едно магазинче, където си накупувахме студена вода и продължихме. На всичкото това бих искал да добавя, че пейзажът беше невероятен, интересен. Пътувайки до различните места, непрекъснато се наслаждавахме на тези изключителни гледики, които направиха това пътуване незабравимо. И ето ни в хотела. Часът беше около 14. Обядвахме и......хайде на басейна. Тук се случи и известната фраза на младоженката Руми към нейният съпруг Иван. Но нека да Ви разкажа малко и за тях. Току що оженени, решават да си направят меденият месец в Мароко с нас. Руми много се грижеше за Иван и понякога му говореше, като на малко детенце. ЛЮБОВ.....Ние всички много им се радвахме. Калин (вечно влюбеният в камилите) беше як, здрав и висок мъж с невероятно чувство за хумор. Докато обядвахме Руми каза на Иванчо: Сега ще те намажа с кремче, за да не изгориш и ще отидеш да си играете с Калинчо на басейна...... и да слушате!!! Ааааааа..... любими са ми!!! Скъсахме се от смях. От този момент на там това и стана като лаф в групата. Много важно е това, че ние се веселяхме непрекъснато. Смеехме се до сълзи. Голям принос за това имаше и наш Калинчо. С Иванчо скачаха в басейна състезавайки се кой ще направи по-голяма бомба. Траяна ги снимаше непрекъснато, а ние останалите гледахме и се заливахме от смях. Гери се опитваше да чете някаква книжка......да бе да.... с тези индивиди пред нас беше невъзможно да се концентрираш.



Бяха щурития след щуротия. Тук стана нещо интересно. Помните ли че в разказа за вторият ден Ви разказах за двете момчета американци, единият от които избъзика Калин, правейки физиономии зад гърба му докато нашият си правише селфи. Та седи ме си ние, Калинчо прави бомби и изведнъж виждаме кой......двете въпросни момчета. Представете си какво им беше учудването и физиономията която направиха, когато видяха нашето момче отново. А Калин като ги видя грейна. Започна да им говори на български “ела бе ела, знаеш ли колко е хубава водата...... или.... аз съм от Берковица, нали знаеш къде е....” Момчетата нищо не разбираха и само поклащаха с глава опитвайки се да повторят фразите на български. Много смях. Така прекарахме следобеда, всички заедно на басейна. Прибрахме се по стаите, за да се изкъпем и преоблечем и хайде на вечеря.

А от хотела бяха приготвили маси с покривки на терасата с басейна, индиректно осветление и на фона...... САХАРА. Удивителна гледка.



Събрахме се всички, но в един момент си дадохме сметка, че нещо ни липсва. Няма биричкааааааааа......!!! Как можеш да прекараш такава романтична нощ без чаша студено бяло вино или бира? Айде пак щуротии. Отивам аз при Моха и го помолих да ни осигури транспорт, за да търсим по селата бира. Момчето веднага ни намери един джип и двама местни, които да ни придружат. И ето ни аз, Ванката и Калинчо на път за.......нямахме представа на къде отиваме, а и беше вече тъмно. Колата ни се отдалечаваше все повече от хотела, а пред нас не се виждаше нищо. Ние тримата започнахме да се споглеждаме. След около половин час каране се озовахме в едно селце, много лошо осветено... на края на света. Слязохме от джипа и момчетата ни прекараха през разни тъмни улички, където от време на време имаше събрани някои местни, които ни изучаваха с поглед. Вкараха ни през една врата, после през не помня колко още и на края стигаме до едно помещение, където най-после запалиха светлини. Едно момче застана пред нас и ни попита какво искаме. Бирааааа. Но първо – колко струва? 2.50€ на кутийка ни отвърна момчето. Купихме бира за 160€. Продавача гледаше объркано или изплашено – не можах да определя, но без съмнение беше доволен от направената сделка. Излязохме на бързо и към джипа. По пътя се отбихме до някакъв магазин, за да си купят момчетата вода и цигари. Ванката и той имаше поръчка, така че се възползва от спирката. Аз бях притеснен, защото представете си в мюсюлманска държава, на Рамадан, един джип пълен с не помня колко стека бира, ако ни спре полиция........ За радост имахме късмет и всичко мина без премеждия. И ето ни в хотела. Жените и Ники ни чакаха. Седнахме, разделихме биричката и най-после се насладихме на тази романтична вечер. По едно време Калин извади и уиски. През ноща си легнахме.....късно беше. На другият ден ни очакваха известните каньони на Дадес и Тодра.
www.andalutravel.com
Автор Мишо Иванов