Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.08 20:11 - Моето разбиране за Мароко..."Имало едно време трима мъже и всеки от тях искал плод, въпреки, че никой дори не бил виждал плодове..."
Автор: andalutravel Категория: История   
Прочетен: 1141 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 04.08 20:16

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 „За да усетиш едно място, то трябва да успееш да видиш отвъд това, което сетивата ти възприемат“ - Тахир Шах.

Днес няма да разказвам история, нито пътеписи от пътувания. Днес ще Ви разкажа приказката за хората от онази земя – Магреб Ал Акса, базирайки се на книгата на Тахир Шах – „В хиляда и една нощ“, от където и черпя голяма част от информацията, като се опитам да се поставя на мястото на неговия герой, който е той всъщност. Казвам се Мишо Иванов и работя като екскурзовод в Мароко и Андалусия от години. Тези земи са люлки на две паралелно развиващи се култури и традиции, богати на история с различна днес и обща в миналото религия, сходни като двама братя, неволно разделени от съдбата, живеещи в далечни краища на света, изгубили контакт един от друг, правейки всичко възможно, за да се намерят и прегърнат. Такава е и същността на тези два народа, която ги обединява и за това обожавам факта, че работата ми е свързана с тях.

Бих искал да Ви разкажа за едно различно Мароко, за хората, за моята история с тази страна. Тя не е свързана със случка, а със сетивата. Дали имам собствена история в тази страна, различна от това да водя групи от един град в друг?

„Берберите (местното съществуващо от векове население по тези земи, до идването на арабите), смятат, че всеки един от тях, когато се роди, носи в сърцето си собствената си история, която е заключена, а негово задължение е да я намери. Как ще стане това? Задачата му в живота е да я открие и да я намира във всичко това, което прави и вижда. Никой не може да ти помогне. Трябва да я намериш сам и това ще те промени.“ Така казва Тахир Шах в книгата си „В хиляда и една нощи“. Аз също я търся, обикаляйки земите на този забравен свят, наречен Мароко, изпълнен с фантазия и много красота. Дали я намерих?

Африка е като онази история, която всеки би искал да чуе, но не всеки може да разбере. Тя е като оазиса в горещата пустиня, изпълнен с финикови палми и натежали вкусни форми, тиха и безмълвна вода, засищаща жадните камили и кози. Оазиса, който изгрява пред теб, като топло слънце след мрачна и студена нощ. Когато го откриеш, осъзнаваш колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив. Африка е като онази отрова, която бих искал да погълна, за да ми даде живот – вода за жадния и хляб за гладния.

Спомням си когато започвах първите си стъпки по пътищата на Магреб, когато всичко, от малкото, което познавах бяха имена и исторически събития свързани с тази страна, географско положение и дежурните разкази по монументи. Нищо повече. За мен Африка беше просто книга. Усещах обаче, че нещо ми липсва. Усещах се гол пред тълпа от зяпащи хора. Заглеждах се по кафенетата и виждах мъже, облечени в чилаба, седнали на масички обърнати с лице към улицата, говорейки по между си на чаша кафе ноир или ментов чай, влезли в ролята на публика от турнир на Уимбълдън, гледайки на ляво и на дясно, ляво и дясно... и така без край, следейки пътя на хвърчащата зелена топка. Всъщност те наблюдаваха минувачите или минаващите жени, които всячески се опитваха да прикрият своето лице, а мъжете въртяха главите си в синхрон на ляво и дясно, като програмиран робот, при всяка преминаваща пред тях зуина (красавица), засуквайки мустак. От време на време пушеха по цигара, държейки я в пожълтели от никотина пръсти, вдишвайки дълбоко вредния тютюнев дим, показвайки гордо удоволствието, което изпитваха от това, докато отпиваха заедно с нея глъдка от силното кафе. До тук нищо особено, ще каже някой. Истината е че и аз така си мислех докато не затворих очи. Трябваше да разбера тези моменти, да вникна в тях, да ги усетя, за да не заприличат на онзи изтъркан от времето крайпътен знак, който си стои на същото място от години, място от където минавам всеки ден без да му обръщам внимание, тъй като не разбирам какво изобразява или какво е написано на него. Само го гледаш и нищо повече. Знак. И ето че започнах да търся моята история, за да мога да усетя същноста на този свят. Разбрах, че като говоря с местните хора и се науча да ги слушам попивам от техния опит и знания, позволявайки ми това да си взема част и от насъбраната с годините им мъдрост. Този момент в кафето за мароканеца е традиция. Там се разказват всякакви случки... Там те комуникират. Ще каже някой „...и какво, при нас също е така?“ И този предполагаем въпрос има своя отговор. „Ние европейците сме свиканали да четем, да се учим от книги, учебници, да записваме бележки, фрази... Нашето образование зависи от тях. В Мароко хората разказват приказки и случки от които се учат на живота. Това една хилядолетна традиция още от времето на преисляма. Голяма част от населението на Магреб е необразовано, не знаят да четат и пишат, не са ходили на училище, но те използват всяка възможност, за да научат нещо от странника или приятел, обръщат внимание на всеки детайл, за да могат да го разберат и да го запазят в съзнанието си и някой ден да предадат тази история на поколенията или пък да си вземат поука от нея.“ Кой знае! Това събитие се случва навсякъде по кафетата. Мъжете не само пият кафе или гледат жени, те се учат на живота. „Не пожелавай жената на ближния“ казват, но те се наслаждават на красота, колкото и просто да звучи, та макар и в Корана да пише, че трябва да наведат очи пред чуждата жена. Това е техния свят. Неразбираем за нас. Казват, че „жената е като прелестно цвете, което не трябва да цъфти само.“ Много е важно по какъв начин „гледаш“ на това цвете, защото по света има всякакви хора.

Най-важното и обитавано място са площадите, където се събират например разказвачите на приказките – истинските и автентични разказвачи, обиколили обширни далечни земи, срещнали всякакви хора, видяли небивали чудеса, радост и мъки, чули всякакви истории. Тяхната задача е да предадат всичко това на останалите, защото такава е традицията. Това е техния начин на живот. Отделно си изкарват и по някой дирхам. Тахир Шах казва в своята книга, че именно те са пазителите на древната мъдрост. А останалите? Те слушат. Слушат със сърцето си, защото разказвача успява да ги пренесе в отвъдното. Една стара поговорка гласи „Ако искаш да чуеш, наведи ухо и отвори сърцето си за да разбереш“. Това са те. Хора, които обръщат внимание на всички детайли, които могат да се наслаждават на нищо означаващ за другите предмет, защото според тях той също има своята история.

Обичайното право при берберите например е традицията и законите предавани устно от поколение на поколение. Успява да просъществува паралено заедно със законите в Корана наречени фигх. Но точно обичайното право е това, което племената изпълняват до ден днешен, заедно разбира се с ислямските закони. Факта, че то е устно, запазено е от времето на преисляма, ни подсказва колко важно е за тях този вид комуникация.

Тахир Шах казва, че един камък, например означава много. Камъчето което намерим по време на пътешествие, което правим, не е просто камък. То може да служи за много неща. Да го хвърлиш по бясно куче, да го поставиш върху насъбрана хартия, за да не се разпръсне от вятъра, да го нарисуваш или просто да си го запазиш като спомен, който ти напонмя за онова камъче, което беше в реката, когато посетих онзи град....Така са те. А ние обикновенно ще видим само един камък.

Също автора на „В хиляда и една нощ“ казва, че килимите, които продават в отдалечените градове, не са просто килими, а много повече. Те са ИСТОРИЯ. История, защото вълната от която е направен, е вълна на овцете обитавали определена зона, а те са пасяли растителноста около крайбрежието на реката в тази зона. Цветовете са цветове създадени от плодовете на дърветата  в тази зона, а умението да се създаде този шедьовър идва от древната мъдрост, уловено от племенната памет. Ето какво означава, човек да може да „вижда“ отвъд това, което сетивата ти могат да възприемат.

Търсейки историята си разбрах, че моята роля в Мароко е да бъда този разказвач, та макар и европеец. Това мога да направя само ако успея да виждам този мистичен свят със затворени очи, защото Мароко е традиция, автентичност, красота, екзотика, контраст, арт деко, занаяти, номади, търговия, приказки, талисмани, символи, пустиня, оазиси, зелени гори, суша, сняг, мини, фосили, история....Ето това е есенцията, която хората трябва да получат, за да го усетят напълно. Имам още много неща, които бих искал да споделя, но си ги запазвам за туристите с мен в Мароко.

Знаете ли, в книгата на Тахир Шах намерих една приказка разказана от него. Тя ме навя на мисълта, за всички онези хора, които бълват всякавки разрушителни коментари свързани с представата им за Мароко и неговите обитатели. Било цигания, отвратително, тъпо, мърсотия и какви ли още не абсурдни изказвания. Това е тяхно право, а аз го уважавам като такова, но не го споделям. Учуден от този вид мислене и неразбиране на света реших да публикувам неговата история за трима мъже в търсенето на дървото с плодовете, а изводите може да си ги направи всеки по отделно.

Приказка:

·         „Имало едно време трима мъже и всеки от тях искал плод, въпреки, че никой дори не бил виждал плодове, защото били голяма рядкост в тяхната страна. Така станало, че тръгнали да търсят това почти непознато нещо, наречено плод. Случило се така, че почти по едно и също време всеки от тях открил плодно дърво.

Първият човек бил невнимателен. Стигнал до плодното дръвче, но бил прекарал толкова много време да мисли за посоките, че не го познал. Пътуването му било похабено.

 

Вторият мъж бил глупак, който взимал всичко буквално. Когато видял, че плодовете по дървото били вече далеч от идеалното си състояние, той си рекъл: Е, видях плод и не ми харесват изгнили неща, така че за мен плодовете не съществуват повече. Продължил нататък и пътуването му било похабено.

 

Третият човек бил мъдър. Той откъснал няколко плода и ги огледал. След известно обмисляне и като изтормозил мозъка си да се сети за всички приложения на този загниващ деликатес, той открил, че във всеки плод има костилка. След като разбрал, че там е семето на плода, всичко, което трябвало да направи, било да го посади, да отгледа дървото и да чака плодове“

Благодаря на Тахир Шах за това, че ми отвори вратата на различното Мароко и за това, че ме научи да го усещам по друг начин.

Източник – „В хиляда и една нощ“ от Тахир Шах

Автор: Мишо Иванов




Гласувай:
4
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: andalutravel
Категория: Туризъм
Прочетен: 99783
Постинги: 36
Коментари: 19
Гласове: 53
Архив
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31